Входът!!!!

На входа работеше една бабка,която раздаваше ключовете за жилищата

Бен най-после реши да си вземе жилище.Той отиде и на входа го посрещтна една бабичка.
-Извинете ще може ли да си взема жилище-попита Бен
-Да-каза бабката с дрезгав глас
-А какво да направя-попита отново Бен
-Ами само си избери номер от 1 до 30-каза бабката и зачака
-1 жилище искам-каза Бен
Бабката му подаде ключа и започна да пише нещо

Кен Макларам пристигна и си избра стая № 5.

Бабата му даде ключа за стаята

Митко Бербатов дойде с един финт и каза
- бабе може ли една стая ако може да е 10 разбирасе ако е свободна

-Може-каза бабичката и подаде ключа

-Може-отвърна бабата и подаде ключа

Джес отиде при бабичката за стаите и я помоли за апартамент №15.Щом получи ключа тя се запъти към стаята си.....

Чад дойде и поиска стая. След като получи клуча той го сложи в джобът си и си тръгна.......

Паркирах колата пред блока.На входа стоеше възрастна жена с посивяла коса, вдигната на кок.Запътих се към нея.Усмихнах й се и я поздравих:
-Здравейте!Има ли свободни жилища?
Тя ми отвърна с равен глас:
-Номер 22 все още не е зает.
-Благодаря Ви!-протегнах ръка, за да взема ключа.Жената ми го подаде и ми пожела приятен ден.

Паркирах молата и тидох на вхда.
-Ъ..добър ден!Искам да наема апартамент №3
-Заповядайте-отвърна ми бабата,подавайки ми малък сребрист ключ

Следкато се приготвих,слязох на паркинга където Ники вече ме чакаше.Двете решихме да отидем на откриването с моета кола,защото бе по-подходяща за случея.Качихме се в колата ми,а аз запалих двигатела.Той замърка необичайно раздразнително под краката ми.
-Някакъв ли има?-попита ме Ники-Можем да вземем моята кола
-Не,не.Просто не съм я палила отдавна-отвърнах аз с притеснение което не можах да скрия
-Сигурна ле си?
-Абсолютно!
Колата потегли необичайно бавно.Казиното беше далеч от кащата,но по това време имаше доста задръствания,затова реших да мина напряко.
-Ашли,но това не е пътят за казиното!-изписка Ники
-Спокойно!Това е пряк път!
-Но ти си в Ню Йорк едва от няколко дни!-изблещи ми се тя насреща
-Това не пречи!Който е роден с ориентация-не може да се загуби никаде!-казах аз,но Ники остана със сащото болезнено изражение
Но след няколко минути и двете се обедихме,че ориентацията ми се е загубила.Но не само тя се загуби изведнъж нещо изтрещя,аз инстинктивно натиснах спирачките.Ники изкрещя.
.......................................................................................................................................
-Ашли!Чуваш ли ме???Ашли!-крещеше тя без да си поеме дъх
-Ники!Млъкни!Не истрещявай!Шом няма кръв-значи ми няма нищо.Но немога да кажа същото за колата
-Какво стана?
-Сега ще видя!
Излязох от колата и видах,че гумата е изхвърчала.Ники се отзова до мен
-Какво ще правим?
-Ще викнем “Пътна помощ”-казах аз,докато избирах номера
...........................................................................................................................................
-Е?-каза Ники след като затворих телефона.
-Нищо.До час ще дойдат-казах аз
-Час?!
-Знам-ужасно съжелявам!
-Нищо-не се пристеснявай!
Докато седяхме погледът ми се спря върху ботилката която Ники носеше.
-А,не!-каза тя сякаш прочете мислите ми
-Хайде де!И без това няма какво да правим докато дойдат!А и една глътка на никого няма да навреди!
Взех бутилката ....и останалото не помня....................

С Ашли се качихме в колата й.Обясни ми, че не я е палила отдавна и може отначало трудно да запали.Това изобщо не ме тревожеше.След малко Аш изтърси най-голямата простотия в живота си.Че била родена с чувство за орентация и никога нямало да го загуби.Думите й обаче бързо се опровергаха.Загубухме се за по-малко от две секунди.Изведнъж се чу страшен шум.Погледнах ужасено Ашли, която беше изпанала в безсъзнание.Наведох се над нея и изписках:
-Чуваш ли ме?Моля те, кажи нещо!- тя рязко отвори очи и се надигна от сeдалката.Опита се да ме успокои и се обади на пътна помощ.Разбрах, че гумата бе изхвърчала.Щяха да дойдат след час.Ужас! Обърнах се към Аш, а тя се взираше в подаръка ми.Веднага ми стана ясно какво иска.Тя посегна към бутилката, но аз й препречих пътя.Скарах й се все едно бе на пет:
-Не си го и помисляй! - тя ми се нацупи и сините й очи станаха невъзможно големи.Погледна ме умолително.Нямах избор, за това извадих виното и й го подадох.Изражението ми беше все още строго:
-Само малко!- Ашли я пое с доволна усмивка и го надигна.Изведнъж клепачите ми натежаха и ми се доспа много.Отпуснах глава назад и затворих очи.Почти веднага заспах.Изобщо не помислих, че бях оставила приятелката си с пълна бутилка в ръка.
***
Събуди ме някакъв ужасно дразнещ звук.Писукането на алармата от колата на "Пътна помощ" ли беше?Отворих недоволно очи и тогава видях линейка.Защо ни бяха необходими лекари?Спомените започнаха да нахлуват бързо в съзнанието ми.Аш...и бутилката.О, не!Светкавично се изправих и я затърсих с поглед.Излязох от автомобила и се огледах.Видях как я качват в линейката и направо ми се доплака.Как съм могла да я оставя сама с алкохол?Толкова глупава ли бях?Отидох при един от санитарите и попитах с ужасен глас:
-Тя добре ли е?
-Спокойно, всичко е под контрол! Изпила е почти литър вино.Има алкохолно натравяне.
-Може ли да се кача и аз в линейката?
-Разбира се.-той ми отвори вратата, а аз се качих.И така потеглихме към болницата...

На път за паркинга видях една баба, която държеше множество ключове.Отидох до нея.
-Може ли да ми обясните какво правите тук?-попитах аз.
-Раздавам клюлчове на новодошлите.-отговори старицата.
Ето защо не знаех коя е. Бях избрала стаята си преди да пристигна и получих ключа си по пощата. Помахах на старицата и се отдалечих.

Докато слизах надолу помахах на бабата. Тя ми се усмихна в отговор. Осъзнах, че познавам само нея. Реших, че като се върна, ще се запозная с някои от съседите. Беше ми сучно сама. Усмихнах се и забързах към колата.

С ники тръгнахме към паркинга. Но когато излезнахме тръгнахме в различни посоки.
-Къде тръгна? Колата е натам. - казахме и двете едновременно. Засмяхме се и след кратък спор взехме неината кола.

Паркирах колага си и слязох.На входа стоеше една бабичка.
-Добър ден!-поздравих я аз
-Добър ден!-отварна ми тя
-Аз съм Дейман Салваторе и преди месец запазих апартамент номер 17.
-А,италиянеца!Да,спомням си.Ето ключа.-каза ми тя и ми го подаде.
-Благодаря.-казах и реших да отида да си купя някакви дрехи,защото моите още не бяха пристигнали

Двамата с Деймън се отправихме към паркинга.Той спря пред едно червено Ferarri
и отвори вратата.
-Е,качвай се!-каза той,отваряйки ми вратата
-Това ли е колата ти?-задавих се аз
-Да.Притеснява ле те?-попита ме той
-Не.....Хайде да тръгваме
И двамата потеглихме към мола